Převzato s laskavým souhlasem autora  ze zdroje > www.sarakt.org

 

Středověké dějiny Makedonie  Dimitar Martinov

9.5.2006

Ve druhé polovině 6. stol. se Mízii trvale usadili Asparuchovi prabulhaři a souběžně (ze západu pozn. překladatele) Kuberovi prabulhaři osidlují Makedinii v oblasti Bitola až po Soluň (Kuber je druhým bratrem Astarucha). Společné zájmy proti mocné Byzanské říši dovedli vůdce formující se slovanské státnosti (slovanského svazu v Mízii) a Asparuchovi prabulhary vytvořit svaz, který se přeměnil ve slovansko-bulharský stát. Tento stát se stal přitažlivým centrem východní skupiny slovanským národů. V jejich hranicích se po dlouhou dobu existence až do jejího ovládnutí osmanskou nadvládou nalézali tři základní oblasti Mízie, Trákie a Makedonie.

Souběžně se vznikem a rozvojem bulharské státnosti započal i proces slovanizace, který zahrnul prabulhary i  zbývající tráky, tento proces završil v 9. stol. A na počátku 10. století vytvořením nové bulharské národnosti, slovanské ve svém charakteru a bulharské podle svého jména. Později během 11. a 12. století se k této národnosti smísili a rozředili i další národnostní skupiny, například pečeněhové, uzové, kumáni a další.

Pokusy některých historiků ze Skopie dokázat, že exitoval makedonský stát za cara Samuela a že on byl panovníkem tohoto státu, jsou v plném protikladu  snah  s historickou skutečností. Stát cara Samuela, vytvořený r. 969 je pokračovatelem bulharské státní tradice a jeví se jako opora bulharského národa proti politice Byzance o ovládnutí. Historickou zásluhou Samuela je to, že v neustálém heroickém boji hájil existenci bulharského státu, bulharského národa a kultury v období půl spoletí.

V roce 972, kdy byzantský císař Jan Cimischij ovládl Preslav a pokořil východní díly bulharského státu, uspěl Samuel přenést centrum státu na jihozápadní bulharská území (zpočátku do Sofie, později Mglenu, Prespi až do Ohridu) a nechal se potvrdit za všeobecně uznávaného panovníka. Během roku 972 rozvinul pochod na sevorovýchodní Bulharsko a osvobodil je od byzantské nadvlády o obnovil tím celistvost bulharského státu. Podle byzantských pramenů přijal panovníka Romana, syna cara Petra, jež uprchnul z Byzance. Na základě jeho zásluh v boji proti Byzanci a při ochraně bulharského státu byl Samuel vybrán bojary za  panovníka (archonta) Bulharska a po smrti Romana přijal carský titul. Za udržení své existence zároveň s bulharským obyvatelstvem Mízie a Dobrudže, které bylo na jeho územích, vedl Samuel války s byzantinci, nikdy  zato nevedl válku proti bulharům.

Je také známo, že byzantský císař po porážce samuelových vojsk je nazván “bulharobicec”, nikoli “makedonobijec”. To, že Samuelovo stát je pokračovatelem bulharské státní tradice svědčí i fakt, že bulharský patriarcha přesouval místo svého sídla zároveň se sídlem státu do Sofie, Prespi, Ochridu.

 

Je třeba podtrhnout, že všechny historické prameny hovoří o Samuelově státu jako státu bulharském. Rozhodně cenný a nezpochybnitelný pramen národnostního vzhledu Samuelova státu zanechal Samuelův nástupce, poslední car 1. bulharského carství – Ivan Vladislav (v letech 1015-1018). Jedná se o epigrafickou památku (desku), nalezenou r. 1958 ve městě Bitola obsahující starobulharský nápis. V tomto nesmírně důležitém dokumentu pro naši historickou vědu se kategoricky říká, že Ivan Vladislav je synem Arona (bratrem Samuela), je “bulharským carem”, je rodem “bulhar” a že jeho poddaní jsou bulhaři.

Je důležité poznamenat, že významný badatel středověké srbské historie Stojan Novakovič na počátku své vědecké činnosti také charakterizuje Samuelův stát jako bulharský, poznamenávaje, že “centrem bulharského státu byl Ochrid”. “Ustanovení bulharského hlavního města v Ochridu a Samuelovými činy nově sílící bulharské carství – jak píše Novakovič – zvětšilo rozsah bulharského státu od Adriatického břehu silněji než v předešlých případech”. Tento samý Novakovič později změnit historickou pravdu o Samuelově státu a stal se vedoucím představitelem tzv. “makedonismu”, to jest téze, že slované v Makedonii jsou něco odlišného od bulharského národa.

V dějinách Bulharska existovali případy, kdy v rámci bulharských zemí, při známých historických okolnostech, kdy souběžně s centrální mocí oblasti, se opodstatňují  knížectví se samostatnou vládou. Tak na základě středověkého bulharského státu v důsledku oslabování centrální moci a zesilování separatismu bojarů (šlechty) v době tureckého nájezdu vznikají nezávisle Trnovské carství Ivana Šišmana, bulharské Vidinské carství Ivana Sracimira a bulharské Dobrudžanské knířectví Dobrotici. Z těchto historii známých faktů se však neodvozují nové národnosti vidinská, dobrudžanská nebo další, protože ve skutečnosti neexistovali. Stejně tak se nedá hovořit o makedonské národnosti z doby cara Samuela, kdy bulharský stát byl jednotný a né feudálně rozdrobený.

Po definitivním podlehnutí bulharského státu do byzantského područí uskutečňují bulhaři ve všech oblastech včetně Makedonie, řadu pokusů o osvobození se. I zde jsou  historické prameny jednotné o bulharském charakteru povstání. První povstání bylo po vedením Petra Deljana (vnuk Samuela) v letech 1040-1041 a druhé povstání Jiřího Vojtěcha z roku 1072, jehož centrum bylo v Makedonii. Byzantský letopisec Skilica ve druhé polovině 9. století podtrhuje, že “Bulhaři zahájili povstání”, že vůdcem je Bulhar  a ten povzbudil “k povstání bulharské plémě”.

O druhém povstání letopisec poznamenává, že bylo organizováno bulharskými velmoži ze Skopii a že jejich vůdce Jiří Vojtech byl z rodu kavchánů (člen bulharského vládnoucího rodu - pozn. překladatele). Pod  slovem kavchán se rozumí starobulharská vládnoucí a služební hodnost. Roku 1282  se srbskému králi Urošovi Milutinovi podařilo ovládnout severní Makedonii a tím získal možnost užívat titul “Bulharský král”. Jiná bulharská území však nezískal. Ve 14.  století ovládá velkou část Makedonie srbský král Dušan, proto se započal titulovat “Bulharský car”. Roku 1396 bulharský stát definitivně padá pod osmanskou nadvládu, která trvala 480 let.

translated by NBN

 

Средновековна история на Македония

През втората половина на VII век в Мизия окончателно се настанили Аспаруховите прабългари, а Куберовите прабългари (Кубер е брат на Аспарух) се заселват в Македония — в района на Битоля—Солун. Интересите на борбата про­тив могъщата Византийска империя под­тикнали ръководителите на формираща­та се славянска държавност (племенния съюз на славянските племена в Мизия) и на Аспаруховите прабългари да обра­зуват съюз, който се превърнал в славяно-българска държава. Тази държава станала притегателен център на източна­та група славянски племена. В нейните граници през поголемия период от съществуването й до нейното падане под ос­манско робство влизали трите основни области — Мизия, Тракия и Македония.
 

Едновременно със създаването и развитието на българската държава започнал и процес на славянизиране, който обхванал прабългарите и остатъците на траките и завършил през IX и началото на X в. с образуването на новата българска народност, славянска по своя характер и българска по своето име. По-късно, през XI и XII в., в тази народност се влели и претопили и други племенни грули, например печенези, узи, кумани и пр.
 

Що се отнася до опитите на някои скопски историци да докажат, че е съще­ствувала някаква македонска държава по времето на цар Самуил и че той бил цар на тази държава, то те напълно противоречат на историческата истина. Самуиловата държава, създадена в 969 г., про­дължила българската държавна традиция и се явила организираната опора на българския народ срещу завоевателната политика на Византия. Историческа заслуга на Самуил е това, че в непрестанна героична борба защищавал съществуването на българската държава, на българския народ и култура в продължение близо на половин век.

Когато в 972 г. византийският император Йоан Цимисхий завладял Преслав и покорил източните предели на българската държава, Самуил успял да пренесе нейния център в югозападните български земи (отначало в София, след това в Мъглен, Преспа и Охрид) и да се утвърди като всепризнат български владетел. През 976 г. Самуил предприел поход в Североизточна България, освободил я от византийска власт и възстановил целостта на българската държава. Според византийските източници Самуил приел избягалия от Византия Роман, син на цар Петър. Заради своите заслуги в борбата срещу Византия и в защита на българската държава Самуил бил избран от бо­лярите отначало за владетел (архон) на България, а след смъртта на Роман приел царската титла. За отстояването на своето съществуване заедно с българското население от Мизия и Добруджа, които са били в неговата държава, Самуил е водил войни с византийци, но никога не е водил война с българи.

Известно е също така, че византийският император след поражението на Самуиловите войски е наречен „българоубиец", а не „македоноубиец". Че Самуиловата държава била продължение на българ­ската държавна традиция, се вижда и от факта, че българският патриарх е местел своето седалище заедно със седалището, на държавата, а именно в София, Преспа и Охрид.

Трябва да се подчертае, че във всич­ки исторически извори Самуиловата държава недвусмислено се смята за българ­ска държава. Особено ценен и неоспорим източник за народностния облик на Са­муиловата държава ни е оставил наследникът на Самуил, последният цар от Първото българско царство — Иван Вла­дислав (1015—1018 г.). Това е намереният в Битоля през 1958 г. епиграфски паметник (плоча) със старобългарски надпис. В този изключително важен за нашата историческа наука документ Иван Владислав категорично казва, че е „син на Арон" (брата на Самуил) и „български цар", че е „родом бълга­рин" и че поданиците му са българи.

Заслужава да се отбележи, че видният изследовател на средновековната сръбска история Стоян Новакович в началото на своята научна дейност също характеризира Самуиловата държава като българска, отбелязвайки, че „средището на българската държава бил Охрид". „Установяването на българската столица в Охрид и новото засилване на българското царство чрез сияйните Самуилови подвизи — пише Новакович — са увеличили българската държава към Адриатическия бряг посилно от всякой друг път". Същият този Новакович по-късно измени на историческата правда за Самуиловата държава и стана родоначалник на така наречения „македонизъм", т. е. на тезата, че славяните в Македо­ния били нещо отделно от българския народ.

В историята на България съществуват случаи, когато върху пределите на българските земи, при известни исторически условия, са се обособявали наред с централната власт области, царства, кня­жества със своя самостоятелна власт. Така на основата на средновековната българска държава, поради отслабването на централната власт и усилване сепаратизма на болярите по времето на турските нашествия, наред с Търновското царство на Иван Шишман се създали Видинското българско царство на Иван Срацимир и Добруджанското българско княжество на Добротица. Но от този факт историческата наука не прави изводи за някаква видинска, или за някаква добруджанска народност, защото такива действително не е имало. Още помалко основания има да се говори за отделна „македонска" народност по времето на Самуил, тъй като тогава българската държава е била единна, а не феодално раздробена.

След окончателното падане на българ­ската държава под византийско иго българите от всички райони, включително и от Македония, правят редица опити да се освободят. И тук историческите извори са единодушни за българския характер на въстанията. Първото въстание на българите е начело с Петър Делян (внук на Самуил) през 1040—1041 г., а второто—с Георги Войтех през 1072 г., на които центърът е бил в Македония. Ви­зантийският летописец Скилица от втората половина на XI век подчертал, че „българите вдигнаха въстания", че вождът е българин и подбудил „към въстание българското племе".

За второто въстание летописецът отбелязал, че било организирано от българските велможи в Скопие и че ръководителят му Георги Войтех бил от рода на кавханите. А под думата кавхан се е разбирало прабългарска благородническа и служебна титла. Сръбският крал Урош II Милутин успял да завладее след 1282 г. Северна Македония, поради което прибавил към титлата си и „крал на България". Други български земи не бил завладявал. През XIV век сръбският крал Душан завладял по-голямата част от Македония, поради което също започнал да се титулува и „цар на българите". В 1396 г. българската държава окончателно паднала под османско иго, което продължило 480 години.